Възможности - това е образователната реформа

Много се говори за реформата в образованието. Предимно се говори от хора, които нищо не разбират от образование. Но и много вой се надига от хората в системата, които не искат промени. Законът за предучилищното и училищното образование беше приет. Някои от предварително обявените замисли (смислени и необходими) по него бяха захвърлени под натиска на назадничавите и престорено разумните. Все пак останаха някои точки, които отвориха вратата за сегашните начинания на министерството. Тук е мястото да цитирам Ваня Кастрева, Заместник-министър на образованието, от днес, 10 ноември 2015 година:

"Тук говорим за възможности, които учениците имат за преместването си и за избор на няколко стъпки. Първо е тази възможност след завършено основно образование в седми клас. Следващата възможност е след завършен десети клас на шестнадесет годишна вързраст, първи гимназиален етап, което дава шанс на децата абсолтно осъзнато да направят своя избор за бъдещото си професионално развитие през избора на това в какъв профил биха искали да продължат образованието си."

Възможности - това е образователната реформа. Няма идеална реформа. В повечето случаи цената е висока и се плаща от всички. Но не се ли проведе реформа, оставаме във времето на килийното образование в сравнение с образователните системи на света, към който се числим гордо.

Всеки може да приведе разумни и смислени доводи в подкрепа на своите твърдения за реформа или нереформа. Вече го направиха от софийската френска гимназия. Направили са го и над 250 учители, родители, организации през време на общественото обсъждане. Но какво се чете в текста на предупреждението на франкофоните? Желание за запазване на положението такова, каквото е. А то е следното:

- има едни училища, в които се приемат ученици с висок бал от оценки, придобити на компрометирано външно оценяване, поради което всички останали училища са в неравнопоставеност още на входа на гимназиалния етап;

- развява се едно качество на образование, което обаче се измерва предимно с родни средства - успех на компрометираните държавни зрелостни изпити, среден успех от дипломите на зрелостниците и подобни. Приемът в чужди университети едва ли може да е критерий, след като там работи принципът на фунията - влизат много, ама наистина много, теглят студентски кредити, но завършват малко. Дават се като доказатлество за качество успехи на олимпиади, международни състезания и подобни. Е, и? Как това показва качеството, след като подготовката за подобни участия не е част от задължителната или задължително-избираемата подготовка?

- основното притеснение на всички в системата на средното образование е как ще скалъпим нормативите на учителите за следващата учебна година. Нормативите в тази им форма са отживелица така или иначе и предполагат едно непрекъснато преливане от пусто в празно за това колко е работното време на учителите. Ако във втория гимназиален етап учениците имат възможност да избират какво да е съдържанието на учебните им дни учителите ще трябва да сменят работното си място според предпочитанията на учениците. Така може да се окаже, че в две училища с еднакъв брой ученици може да има разлика в броя преподавателите по немски например -  в едното да има само един, а в другото да има шест. А да не пропускаме и това, че доста учители ще трябва да сменят професията въобще...;

- ориентирането на учениците за придобиване на профил или професия се извършва във възраст, през която решенията се вземат предимно от родителите. И така така наречените елитни училища са пълни с едни ученици, които не искат да са там, защото това, което учат не им е интересно, но нямат избор, защото преместването от профилирано или професионално училище в общообразователно е цяла одисея. А и родителите в общия случай не дават да се спомене за такова нещо;

- ако на учениците се разреши след десети клас да решат да си сменят училището, може да се окаже, че елитните училища ще се опразнят, защото са станали безинтересни на фона на това, което се предлага през 21-ви век. Причината е, че може някои общообразователни училища да постигнат капацитета да предложат такива избираеми предмети, които да са привлекателни за учениците. А елитните училища, понеже са елитни, не могат да се принизят да се конкурират с простите СОУ-та. Дали? Надявам се, че не.

Какви възможности носи тази реформа, колкото и да е рискова, в някои отношения недоизпипана, несъобразена със сроковете и не особено добре огласена сред обществото и училищните общности?

На първо място е възможността за отпадане на крепостното ученичество и учителство. При настоящото положение учениците щат не щат учат едни предмети, които считат за излишни. Или поне считат съдържанието на предметите за ненужно за справяне в ежедневието. Но те трябва да са в часовете и да слушат уроците, защото нормативните документи така казват, че трябва. А това произвежда отегчение и отвращение от това да бъдеш ученик. Освен това учениците са закрепостени в училищата -  където и да се преместят, положението е същото. Дори в профилираните (езикови, математически и др.) общообразователното съдържание си остава. Това с профилирането е вече мит. Учителите са закрепостени да работят в система, която ги притиска да преподават неща, спуснати от чиновниците, въпреки, че са наясно, че за учениците това нито е интересно, нито е полезно. При това положение каквито и иновативни методи на преподаване да искат да приложат, това остава ограничено от закостенялата, застинала в 18-ти век система, по която се водят учебните планове и програми. Дори и да смени училището, учителят си е крепостник първо на годишния норматив часове, после на чиновника от инспектората, който му проверява съответствието между вписан материал, годишно разпределение и тетрадка на ученик! А, и дали има всички графи в разпределението, за което дори няма изискване в нормативен документ как да изглежда! Остава крепостник и на учебната програма, според която трябва да сведе на учениците материал, който може да се равнява по количество с Енциклопедия "Британика". По качество обаче е колкото листче с печатните грешки към някой водевилен роман.

Тази реформа ще доведе до издигането на една особено важна ценност в образованието - свободата на придвижване в процеса на образоване. Ако ученикът има възможност да сменя училищата си няколко пъти за дванадесет години (след четвърти, след седми, след десети класове, а и между това), то той ще бъде приучен към поемане на своето образование в свои ръце по-отрано, което със сигурност ще се пренесе и върху живота след училището.

Косвено тази реформа ще доведе до естествено профилиране на училища. Ако едно училище има силите да предложи добро обучение по биология, то ще привлича ученици, които искат във втория гимназиален етап да учат повече биология. Така няма профилираните училища да се определят според решенията на чиновници или неподплатените щения на директори и учители, а според действителното качество на съдържанието.

На второ място е освобождаване, поне до известна степен, на училищета от командно-административния апарат на министерство и инспекторати. Училищата ще получат свобода да решават какво ще предлагат на образователния пазар, как ще го предлагат, какви ресурси ще ползват за реализацията на това предлагане. И сега има напредничави училища, които обаче не могат да осъществят потенциала си от ръковоство и учители, защото трябва да следват неотлъчно учебни планове и програми, които ограничават, а нарушаването им води до административни санкции. Чрез тази, при все частична, свобода ще се въведе и принципът на "оцелява най-силният". Сега има училища, които съществуват заради липсата на избор, просто защото навсякъде е едно и също съдържанието, макар и поднесено по различен начин.

166% избираеми часове към задължителни във втория гимназиален етап - това е съотношението в предлагания рамков учебен план. Към това и четири факултативни (сегашната свободно избираема подготовка) часа седмично. Близо две трети от учебното съдържание може да бъде определяно от предпочитанията на учениците, според това, което те считат за важно за бъдещето си. Вярно е, че това ще доведе до сътресения в системата, но от тези сътресения резултатът ще е прочистване и оздравяване. Сега има учители по предмети, защото учебните планове го предполагат. След реформата ще има учители, защото учениците са решили, че точно те са им нужни. Образованието ще се превърне в пазар, но това е нужно.

Естествено има и рискове, и то не малки. Но те трябва да се предприемат. Трябва да се изяснят и многото чисто административни и организационни въпроси, за да не настане хаос. Но по-добре е това да стане при нужда и в движение. Иначе оставаме във времето на килийното образование и пропускаме възможностите.

10 ноември - светъл ден за мен!

10 ноември 1989 година. Хубав ден за бълграската демокрация* Аз помня този ден, помня предаването по телевизията, когато Петър Младенов обяви, че другарят Тодор Живков излиза в заслужена почивка. Аз помня онзи строй, живея в новия строй. През онзи строй носех синя чавдарска връзка, учех стихчета в прослава на Партията. Даже станах пионерче. А в разгара на възродителния процес от мен и другите другарчета другарките в детската градина искаха да им съобщаваме ако някое другарче говори на турски или се обръща с турско име към някого. Възродителният процес остава противоречива поредица от събития  (нека само спомена за танк в центъра на село Дъскотна), за които историците едва ли скоро ще постигнат дори и минимално примирение и съгласие. През онзи строй всички бяхме въвлечени в мръснишката игра на студена война с тенденция към замръзване. Малко по-късно дори дъвките Turbo с картинки на коли бяха заклеймени като капиталистически и ни се забраняваше да колекционираме картинките на западни коли. Помня и голямата екскурзия. Няма да описвам нищо за нея, защото това, което видяха очите ми, не подлежи на изказване с думи.

Все пак нищо положително от онзи строй не може да бъде отречено. Ама нищо. Но! Едно голямо НО! Каква е била цената за положителното на онзи строй? Кой е платил тази цена? И цената не се изразява само в това изборът от стоки да се свежда до артикулите, одобрени от чиновниците и апаратчиците на Партията. Далеч не е това. Свободата на изразяване, свободата на движение. Това лято ми разказаха за неосъществен концерт на ансамбъл "Филип Кутев" в Ивайловград, защото нямали открити листи. Аз ходих и до кльона. Цялата южна и цялата западна граница на България опасана с 25 реда бодлива тел. И наклонът на венеца на оградата е навътре. Партията не се бояла, че някой ще иска да влезе в страната. Бояла се е някой да не поиска да излезе. Да не говорим за достъпа до информация. Цензура на всяко равнище. Преди няколко години ми попадна учебник по история за девети клас. Смях се сглас на писаното вътре за това как братските комунистически страни ще надживеят капиталистическите страни, които са прогнили и, в които хората са толкова нещастни, че гледат с надежда към социализма.

От отстоянието на времето със сигурност мога да кажа, че онзи строй е престъпление, извършено от местни под ръководството и натиска на СССР. Аз не искам повече такъв строй.

Новият строй дойде с гръм и трясък от митинга на СДС на 07 юни 1990 година. Новият строй изкара наяве всичко, което онзи строй беше прикривал по един или друг начин -  оскъдицата, недостига на стоки, изостаналостта на страната в почти всяко отношение, партийната мафия, която след светлата дата си народи и нарои мафиотчета и мутри, за да си попълва партийната каса. Новият строй донесе свободата. Това е най-ценното, което получихме. Вярно е, че още си го плащаме и сигурно още поне две поколения ще плащат за тази свобода. Но си струва. Защото сега имам избор. Ако тук не ми харесва, просто отивам на Терминал 2 и хващам самолета за където си поискам. А преди 25 години? Ако не ми хареса нещо, което някое партийно величие бръщолеви, мога да си кажа. А преди 25 години? Ако не ми хареса една стока, просто ще потърся друга, защото има. А преди 25 години?

Най-тъжното в цялата история обаче е, че има нещо, с което повечето хора в нашата Родина не искат да се разделят. И това е несвободата. Толкова са свикнали да стоят със затворени очи, уши и уста, че за тях вече е навик. Толкова са свикнали, че не могат да ходят където си поискат, че не смеят да си помислят за промяна. При наличие на избор, те сами се лишават от него.

За щастие поколенията се сменят. Така че най-хубавите дни за българската демокрация предстоят.

*Тези думи принадлежат на Александър Йорданов от времето, когато беше народен представител от СДС.

Произведени избори

От сега нататък все така ще казваме за изборите. Наистина тези избори бяха произведени по предварително даден образец, по предварително съгласувана технология и с предварително предписан резултат. Но нещо се обърка, май...
Ниска избирателна активност
Под 50% беше избирателна активност на тези избори. Причините може да се изброяват до следващите избори. Но в корена е това, че самите политици, които са назначени на избори с по-висока активност, искаха активонстта да е ниска, за да изпъкнат партиите с електорат, който подлежи на изборна строева подготовка. Но нито една от тези партии не позна. На едната партия, която уж е спечеила изборите с над 30%, избирателите намаляват на всеки следващи избори като число, брой хора, които гласуват за нея. На другата пък, която от над 100 години има твърд електорат, избирателите също намалят като число, а вече и като процент, защото и хората, които живеят с благия спомен за едни други времена намалят и като процент от населението, и като брой. Третата партия, която, откъдето и да я гледаме, си е етническа (похвални са все пак усилията в последните години да промени кожата си, за нрава данни липсват), уж има много гласове, но пак е с проценти като на минали избори, защото и нейният електорат нещо май не му се е гласувало или просто отказва да гласува повече за "нашите", защото нашите много се изложиха. И така, три партии, които на поточната линия си произведоха електорат в рамките кой на над 100 години, кой на 25, кой на по-малко от 10, без да разберат си произведоха и дефект в производството. Дефект, който доведе до загуба и за трите партии.
Едни други партии, за които предварителните данни сочеха, че няма да влязат в следващото Народно събрание или са на границата, се оказаха с изненадващи проценти. Въпреки ниската активност, броят на техните гласоподаватели не бяше потопен в броя на гласоподавателите на първите три. Те не просто си произведоха електорат, който да иде под строй пред урните. Те произведоха електорат, който:
- или мисли с главата си поне десет години напред и знае, че трябва да се прояви като отоговорен носител на своите права;
- или изпитва доста силна любов към Русия;
- или счита че България има нужда от спасителна атака, но незнайно откъде;
- или се влюби във "втори Тодор Живков" (цитатът е от платен репортаж на ББЦ);
- или е обзет от лъжеродолюбие;
- или бидейки в чужбина, изгубил родината, осъзнава какво е изгубил, та се мъчи да си го върне...
Може да има много "или". Но е ясно, че най-много изгубиха онези, които решиха, че ще произведат избори, но няма да участват в тях на конкуренти начала.
Глас продаден, глас купен
Най-после станахме свидетели на задружни усилия у институциите да пресекат търговията с гласове. Но още по-обнадеждаващото е, че видяхме и как в едно село бойкотират изборите, за да докажат, че не си продават гласа.
Държавническо безсилие
Кампанията, изборният ден и всичко, казано в нощта на изборите, показаха колко безсилни са уж спечелиите произведените избори.
Гражданите за европейско развитие на Бъгария дори отказаха да дадат пресконференция в нощта на изборите. Падение. Но така е като очакваш пълно мнозинство (с кампания, която повече приличаше на реклама на строително изложение), а получиш нещо като 90 места благодарение на гласоподавателите в групата "Или". На все пак дадената пресконференция Лидерът отново прояви своята недостойност - не се яви. Бил излязъл по анцуг преди пресконференцията да започне. А неговите покорни заоясняваха, че ще преговарят с всички, освен с... Ще преговарят за това как да не се натоварят с държавното управление, защото ще трябва да са в коалиция с други и няма да могат да правят каквото си искат. А като включим и непредвидимата зима, нещата стават още по нитроглицеринови.
Столетницата пък взе, че даде пресконференция в изборната нощ, за да каже, че победата на ГЕРБ била пирова. Те имат опит с такива победи. И то много, и то особено горчив. Но явно рецепторите им за вкус не работят. А Председателят не съжалява за нищо, "както се пее във френския шансон". Отворен остава въпросът дали не съжалява за нищо, просто защото няма за какво, или не съжалява, защото вижда в предишните неуспехи и падения поука. Имайки предвит това, че Столетницата не показа никакво доволство в ученето през последните 25 години, мога само да мисля, че не съжаляват, поради това, че от всичките поразии, които докараха на Родината, са извлекли достатъчно материална поука.
Движението за права и свободи изведнъж реши, че иска почивка от властта. Защо ли? Дали им омръзна да играят все една и съща игра на извиване на ръцете на коалиционните партньори? Дали пък не решиха, че ще е добре известно време да са в миманса поради взривоопасните предстоящи месеци? Тази партия няма капацитета да управлява извън методите на шуробаджанащината, прилагането на категорията "НАШИ хора" и натъманяването на всичко, което им дадат да управляват или свършат.
Оказа се, че партиите, за които социолозите никак не познаха преди изборите, показват известна държавническа сила. И това не е учудващо. Процентите им са показателни на фона на ниската активност. Да накараш толкова хора да ти повярват, значи са видели в теб нещо. Дали е крайна русофилия, дали е смелост да се поемат юздите на държавата, дали е омекнал в изборната нощ национализъм, все тая. Заявените позиции са принципни. А хората имат усет за принципност.
Сега ще видим кой колко ще изпълни предиборните си обещания. Да се надяваме, че всички ще си спазят казаното. Да се надяваме, че макар и омаломощени заради усиленото производство на избори, партиите, на които ще бъде връчен мандат за съставяне на правителство, ще преговарят с бъдещи партньори не за разпределяне на министерства и програми, а за принципните въпроси пред бъдещето на Родината.

Търговецът на гласове: Не става, умен е.

Търговецът на гласове е нещо като венецианския търговец, за който пише Шекспир. Шекспировият такъв внимателно преценя клиентите си и от няколко погледа и думи разбира на кого може да купи сърцето и да го поиска (буквално). Търговецът на гласове наблюдава евентуалните си клиенти и от няколко погледа и думи разбира кого може да накара да плати за едни 50 лева и отсича: Този става, прост е. Този не става, умен е. От кои ли съм аз?
Гледам напоследък репортажите за търговията с гласове. Не ми прави впечатление фактът, че търговията върви на определени места, с определени хора и за определени суми. Не ми прави впечатление и това, че в търговията се включват и духовници (няма да го сложа в кавички, защото рискувам да определя като не-духовен човек такъв, който се е поддал на изкушението). Нищо не ми прави впечатление, защото всичко се повтаря. Дори по едно време реших да се почувствам дискриминиран, защото с мен никой не иска да се пазари за моя глас. Така ли не се намери един човек да ми предложи нещо срещу гласа ми? Може ли пък почти 100% търговията да върви сред представителите на един етнос, чийто свят е ограничен в квартала, чиито представители са необразовани (наличието на диплома за средно образование не е критерий за образованост) и, чиито представители като цяло живеят ден за ден?
Но! Както си мисля, стигам до един много съществен извод. И започвам да се чувствам много, много, много добре. Внезапната мисъл е светлогледа. За някои може да е твърде светлогледа и може да ме сметнат за прекомерно положително настроен. Но! Такъв съм си аз. Мисълта е, че явно търговците на гласове предизборно ме признават за умен (нека тази дума тук значи най-общото понятие). Опитвайки се да се поставя на мястото на търговците с гласове, разсъждавам по следния начин:
1. Лицето (т.е. аз) има образование. Сигурно има някакви познания по законите и знае какви могат да са последствията.
2. Лицето има постоянна работа. Значи има постоянни доходи, следователно едни 50 лева трудно ще го изкушат.
3. Лицето е с майчин език български, следователно като цяло разбира това, което чете и слуша на български. Значи има достъп до информация, следователно знае кой за какво се бори и може да избере без чужда намеса.
4. Лицето работи като учител, значи е под погледите на много хора. Следователно няма да си тури главата в торбата с нещо еднократно, което може да го провали дългосрочно.
5. Щом лицето е учител, сигурно чете книги. Щом чете книги, със сигурност светът му се простира отвъд квартала, в който живее. Значи няма да е лесно да го манипулираме.
Сигурно търговците на гласове могат да добавят още доводи в подкрепа на това да не ме търсят за продажбата на моя глас. Но и изброените ми стигат, за да се почувствам предизборно признат за умен.
И една последна мисъл. Защо всички си мислят, че търговецът на гласове е клиентът, който плаща? Не, не той е клиентът. Клиентът е човекът, който си продава гласа. Търговецът не плаща. Той продава едни 50 лева. А човекът, който си продава гласа, без да се усети плаща за тях прескъпо. С бъдещето си.

Образование на хвърчащи листчета

Какъв почин! Какво чудо невиждано! Грешка, виждано е. В миналото като излезеше книга и хванат в издателството, че я четат още веднъж, та слагаха листче с откритите печатни и други видове грешки ако са се намерели такива. Но това е само за отдените книги. А вече в 21-ви век, сме свидетели и четем цяло образование на хвърчащи листчета. Не си струва да се чете книгата на образованието, защото тя съдържа в по-голямата си част грешки и затова се налага да четем листчетата. И най-новото е за злополучния учебник по човек и общество за трети клас. Едни питания се надигат у мен:
1. Как въобще е минал този учебник процедурата по одобрение при наличие на такива грешки, които го правят оспорим и по съдържанието, и по методиката му?
2. Защо вместо да бъде изтеглен от употреба този учебник, ще му бъдат печатани листчета? Как звучи само това "листчета". Сякаш историята и обществознанието са сборник от хвърчащи листчета?
3. Как сега учителите да убедят учениците и родителите, че учебникът е достоверен източник на информация?
4. Как учителят да убеди своите ученици, че това, което им преподава е истина? Въпросът идва от това, че на учениците им светва крушката, че учителят чете отнякъде това, което преподава, следователно може и неговият учебник да е с нищожно съдържание?
5. Кога ще спре натискът нещата да звучат политически коректно? Няма нищо по-привлекателно от истината.
6. До кога ще продължава упражнението по лъжереформи в образованието?
Въпроси има още много, но да не дотягаме, че току виж и на мен някой реши да ми напечата листче някакво...

Денят, от който за мен нищо не зависи

Малко е пресилено заглавието, но е така. За мен денят 22 септември никога не е бил нещо повече от почивен ден. Зная, че на този ден князът провъзгласява независимостта на България. Историографията доста е написала за този ден. Но за мен това просто е почивен ден. И днес като бях на пощада в Айтос, за да бъда на честването, не усетих нищо повече от един почивен ден, от който за мен нищо не зависи. Беше вдигнато българското знаме, бяха казани няколко кратки исторически бележки между изпълненията на фолклорните състави в града и толкова. Дори нямаше приветствие от кмета - (оправданието сигурно е, че в момента тече) предизборна кампания. А площадът беше полупразен - повечето от хората бяха учители, пенсионери и родители на изявяващите се на сцената деца. Липсваха поколенията. И в разговора ми с Атанас Атанасов, историк и общественик, установихме причината за безстойностността на този ден за мнозинството хора. Години наред този ден е липсвал в учебниците по история. Може и да го е имало като дата, но само като дата. И така всички, които са учили история през времето от след 1944 година до към преди десетина години, нямат представа за този ден. Включително и аз. Помня часа, когато учителката ни по история предаде първите тридесет-четиридесет години от ХХ век в един час и само спомена датата 22 септември 1908 година. Само спомена. Нищо за значимостта на събитието, нищо за неговите начинатели и деятели. Нищо. Само една дата, за която се сетих едва през годината, когато за първи път почивах на този ден. И как да очаквам от себе си да ценя този ден, след като никой не ме е осветлил навремето, за да мога с годините да изградя у себе си ясна представа? Едно толкова важно събитие продължава да бъде захвърлено в тъмния ъгъл на посредствеността. Продължава да се учи историята папагалски без у хората да се отглежда умението за критично мислене, търсене на взаимовръзки между събития и хора. А споровете се пренасят на плоскостта защо не било писано чия полиция арестувала Апостола. То, че не полиция не е, но и набиването на конкретната дума в главите на децата не е подходът. Или продължава едно лъжовно родолюбие да ръси простотии и да отрича исторически факти точно по образеца на повлияната ни отвън историография през едни по-раншни години. Сигурно ще мине още едно поколение докато този ден изгрее в истинската си историческа светлина. Това обаче зависи не само от историците.

Кратко разсъждение върху богопознанието чрез имената

Целта на това кратко разсъждение е да подкрепи изводите и твърденията на светите отци кападокийци, ползвайки не само логическото разсъждение и непоклащаемата библейска основа, но и някои средства, възникнали от натрупването на знание у човека за света и неговия Творец.

Естествено ще започнем с някои изходни положения, без което нашето разсъждение не би имало здрава основа. Тези изходни положения се основават както на изповядването на Единия Бог и неотделимостта на мисълта от вярата, така и на чистата и здрава последователност на разсъждението, на което човекът е способен. И така изходните положения са следните:

1. Цялото ни разсъждение бива на основата на Словото. Въобще за нас като вярващи и въцърковени християни няма устойчиво и благоплодно разсъждение извън онова, което се върши по Божието благоволение и чрез Неговата мъдрост.

2. Човешкото познание, включително и богопознанието, е ограничено. Ограничено е от булото на тлението, което е изтъкано от измеренията на времето, пространството и веществото. Ограничено е и от греховната същност на човека, която го отделя от Твореца, защото грехът със своето жило умъртвява човека и го прави да бъде противоприличен на своя Отец. В своята духовна същност човекът е неограничен, до колкото бихме могли да си представим какво трябва да означава това понятие, и все пак не безграничен както е Бог. Възприятията, чувствата, волята (т.е. онова, което е до душата на човека) прекрачват границите на осезаемия свят, но не може да стигне по-далеч от пределите на духа, ако въобще ги достига. А що се отнася до плътта, то тя е напълно ограничена и тленна, макар да носи благоволените от Бог свръхестествени чудеса.

3. Името е категория философска, граматическа, богословска, семантична, лексикална. Името като явление може да се разглежда на няколко равнища като най-восоко следва да поставим името, което е над всяко друго име – Исус Христос, Божият Син и тук трябва да разбираме не последованието от звукове и знаци, а самият Бог. И е така, защото човек не знае как да въобрази в мисъл, още по-малко да именува Бог освен с ограничените средства на своите небезпределни възприятия и осезаем език. На по-долните равнища ще поставим имената, които възникват от познанието и са въплътената идея за нещата. След това са имената, които са само знаци за нещата без да съдържат идеята. И накрая остават имената, които са само подобие на имена, защото са само поредица от звукове и знаци за кодиране на предмети и явления.

4. Възприемаме изпитаното от времето и здравото християнско учение отличение на еретическото учение чрез пресяването му през Свещеното Писание, макар и самите еретически учения да дават вид, че твърденията им са пресяти през същото това Свещено Писание.

Бихме могли да дадем още изходни положения, но за целите на нашето разсъждение тези са достатъчни.

Нека сега да дадем построението на нашето разсъждение. В първата част ще разсъдим що е то име и ще изведем неговия произход. Ще разсъждаваме за това дали произходът е пряко от Бог, вложен в човека, или е човешки чрез вложената от Бог в човека творчеста способност. Ще приведем и някои откъси от Свещеното Писание в подкрепа на разсъжданията си. Ще разсъждаваме и над връзката между мисъл, идея и тяхното обличане в имена.

Ще направим и уговорката, че краткостта на това разсъждение няма да позволи да осветлим достатъчно дълбоко въпросите за богопознанието чрез имената, но поне ще можем да очертаем някои основни твърдения в подкрепа на вече откритото и установено от светите отци кападокийци.

Първо нека изясним що е име. Много лесно можем сами себе си да ограничим като кажем, че името е мисъл, въплътена в дума. Но то не е само това. Името е онова, което свързва човешката мисъл с всичко, което го заобикаля. Нека отбележим, че макар човекът да е част от този свят, той не е едносъщен с него, защото по Божия творчески замисъл, човекът е дух нетленен и е по Божия образ и по Негово подобие, а всичкото останало творение е тленно. Следователно името се явява онова, което премоства бездната между човека, който има разум и безразумното творение, отразяващо Божия разум. Името е и средство човек да общува с човека и с Бога. Името не е само в думата, която е неговото тяло. Името е още в мисълта. Човек още в мислите си именува. Какво обаче да кажем за това, че човекът в Китай и човекът в Гана виждат едно и също нещо, в мисълта им то е едно и също, но му дават различно име? От това съпоставяне можем само да изведем, че името е извън това, което се именува с него. Ако името произхождаше от именуваното, то тогава не би имало никаква разлика между китаеца и ганаеца, нямаше да има и различни езици. Значи имаме вече едно доказателство, че името произхожда от човека. Ето и още едно неоспоримо доказателство, че името произхожда от човека: Сам Бог привежда при човека всички одушевени твари, за да им даде име (Битие 2:19). Не би ли могъл Бог да положи този именник на одушевените твари в човека още при сътворяването? Отговорът е да. Но къде ще остане тогава Божият образ и Неговото подобие? Щом Бог създава човека по Своя образ и по Свое подобие, значи човекът е създаден така, щото да може да твори. Нещо което липсва в което и да е друго вселенско творение. Ако Бог би заложил именника наготово в човека, защо ще да Му е било да залага у човека и творческа сила? И какъв ще да е бил този имненник, на какъв език? Ние не знаем на какъв език се е произнесъл Бог в първия ден от Сътворението (Битие 1:3). Дали е бил еврейски или латински, или език, който за нас ще остане непознаваем? Всъщност възниква и въпросът дали на Бог са Му нужни въобще имена, с които да облича Своята мисъл. Нека обърнем внимание, че делото на Сътворението не започва с „И Бог каза“. Започва с „В начало Бог създаде...“ (Битие 1:1). Това веднага ни отпраща към „В начало бе Словото...“ (Йоан 1:1). И ако приведем и изявлението на Бог пред Мойсей при горящата къпина (Изход 3:14), можем да заключим, че преди още да има изказано слово, за което е нужно име, Бог е сътворил само с движението на Своята воля. Преди още да има изказано слово, то Словото Е. И Бог се разкрива на Мойсей с „Аз съм, Който Съм“ или „Аз Съм Вечносъществуващият“. Това ни дава образа на битието, което е извън всяко измерение. А по-рано казахме, че човешкото познание е ограничено от измеренията, и че името ползва човека в границите на измеренията. Следователно на Бог не са нужни имена, нито самият Той подлежи на именуване. Също така името, макар и въплъщение на Словото, не е слово, така както и тялото, което е въплъщение на човека, не е човек. Така че напълно са прави Василий Велики и Григорий Нисийски в разсъжденията си, че „Божията мисъл няма нужда от думи“. Като вземем предвид, че в еврейския текст в израза „И Бог каза“ е използвана дума, която има твърде широко значение и не се отнася само до простото действие на произвеждане на целенасочен звук, натоварен с разумна мисъл, можем да твърдим, че „И Бог каза“ от страна на Бог може да значи движение на Божията воля. Така че за Бог не са били нужни имена, за да сътвори и създаде. Поради изказаните вече доводи можем да заключим, че имената не са изобретени от Бог. Те са нужни на човека, следователно са изобретени от него. Към това следва да добавим и факта, че ако имената съществуваха преди наличието на именуваните с тях предмети и явления, то тогава имената щяха точно да отразяват същността на именуваните. Това обаче не е така. Споменахме вече, че има имена, които са просто последования от звукове и знаци за кодиране. Ако се придържаме към това погрешно схващане, ще изведем, че дори името на самия Бог е било преди Него. А какво е това име? Защо Бог не е разкрил на човека име, което да отразява същността Му. „Аз Съм, Който Съм“ не е име. Това е извеждане на познанието на човека за Бог извън измерението на времето. Дори останалите имена, с които Бог е назован в Свещеното Писание, само отразяват отчасти неща, които са присъщи на Бог, но не и самата Негова същност. В това кападокийските свети отци са напълно прави, че човекът не може да познае същността на Бог, още по-малко чрез имена. И ако Бог твори неща, които са цялостни и съвършени, то как да допуснем, че Бог би изобретил име за Себе Си, което не би отразявало цялата Негова същност? Няма да се спираме на факта, че има имена, които човекът, макар и с повредена нравственост, възприема като непристойни и негодни и, „употребата на които не прави чест дори на човека“. Изказаните по-горе мисли ни водят и до разъсждението за това защо нищо не се споменава в Свещеното Писание за именуването на всичко в сътворената Вселена, освен на живите твари. Би било излишество, щом става видно още от самото начало, че не на Бог са нужни имена, а на човека. Следователно това именуване (изобретяване на имена) може да се открие в заповедта на Бог към човека „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята, обладайте я и владейте...“.

Нека сега разгледаме един откъс от Свещеното Писание, чиято същност ще ни разкрие още за отношението на мисълта към името и отношението между творец и творение. Става дума за откъса в Псалом 138:4 (139 в някои издания): „Още думата не е дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш“. От това изказване на псалмопевеца разбираме, че той ясно съзнава Божието всепроникване в творението. Бог не просто разбира езика, на който говорим. Той знае какво има в извора на този език още преди извиращото да стигне до отверстието и да стане реч, поредица от имена. Той вижда мислите, които произхождат от разума. Следователно за Бог не са нужни имена, за да ни разбира.

От изложеното до тук кратко разсъждение можем да направим следните изводи:

1. Имената не са дадени наготово на човека, те са резултат от дадената на човека творческа способност.

2. Имената само означават, но не отразяват същността.

3. Именуването ограничава мисълта.

4. Имената на Бог в Свещеното Писание назовават отделни Негови присъщности, но не и Неговата същност.

5. Познаването на Божията същност, макар и отчасти чрез имена е твърде ограничено.
Без съмнение това разсъждение води до въпроси, свързани с това, че Бог преименува хора, места, също и насочва към Битие 1-ва глава, където се казва "и Бог нарече...". Но това са въпроси, над които ще изложим размишленията си по-нататък.