10 ноември - светъл ден за мен!

10 ноември 1989 година. Хубав ден за бълграската демокрация* Аз помня този ден, помня предаването по телевизията, когато Петър Младенов обяви, че другарят Тодор Живков излиза в заслужена почивка. Аз помня онзи строй, живея в новия строй. През онзи строй носех синя чавдарска връзка, учех стихчета в прослава на Партията. Даже станах пионерче. А в разгара на възродителния процес от мен и другите другарчета другарките в детската градина искаха да им съобщаваме ако някое другарче говори на турски или се обръща с турско име към някого. Възродителният процес остава противоречива поредица от събития  (нека само спомена за танк в центъра на село Дъскотна), за които историците едва ли скоро ще постигнат дори и минимално примирение и съгласие. През онзи строй всички бяхме въвлечени в мръснишката игра на студена война с тенденция към замръзване. Малко по-късно дори дъвките Turbo с картинки на коли бяха заклеймени като капиталистически и ни се забраняваше да колекционираме картинките на западни коли. Помня и голямата екскурзия. Няма да описвам нищо за нея, защото това, което видяха очите ми, не подлежи на изказване с думи.

Все пак нищо положително от онзи строй не може да бъде отречено. Ама нищо. Но! Едно голямо НО! Каква е била цената за положителното на онзи строй? Кой е платил тази цена? И цената не се изразява само в това изборът от стоки да се свежда до артикулите, одобрени от чиновниците и апаратчиците на Партията. Далеч не е това. Свободата на изразяване, свободата на движение. Това лято ми разказаха за неосъществен концерт на ансамбъл "Филип Кутев" в Ивайловград, защото нямали открити листи. Аз ходих и до кльона. Цялата южна и цялата западна граница на България опасана с 25 реда бодлива тел. И наклонът на венеца на оградата е навътре. Партията не се бояла, че някой ще иска да влезе в страната. Бояла се е някой да не поиска да излезе. Да не говорим за достъпа до информация. Цензура на всяко равнище. Преди няколко години ми попадна учебник по история за девети клас. Смях се сглас на писаното вътре за това как братските комунистически страни ще надживеят капиталистическите страни, които са прогнили и, в които хората са толкова нещастни, че гледат с надежда към социализма.

От отстоянието на времето със сигурност мога да кажа, че онзи строй е престъпление, извършено от местни под ръководството и натиска на СССР. Аз не искам повече такъв строй.

Новият строй дойде с гръм и трясък от митинга на СДС на 07 юни 1990 година. Новият строй изкара наяве всичко, което онзи строй беше прикривал по един или друг начин -  оскъдицата, недостига на стоки, изостаналостта на страната в почти всяко отношение, партийната мафия, която след светлата дата си народи и нарои мафиотчета и мутри, за да си попълва партийната каса. Новият строй донесе свободата. Това е най-ценното, което получихме. Вярно е, че още си го плащаме и сигурно още поне две поколения ще плащат за тази свобода. Но си струва. Защото сега имам избор. Ако тук не ми харесва, просто отивам на Терминал 2 и хващам самолета за където си поискам. А преди 25 години? Ако не ми хареса нещо, което някое партийно величие бръщолеви, мога да си кажа. А преди 25 години? Ако не ми хареса една стока, просто ще потърся друга, защото има. А преди 25 години?

Най-тъжното в цялата история обаче е, че има нещо, с което повечето хора в нашата Родина не искат да се разделят. И това е несвободата. Толкова са свикнали да стоят със затворени очи, уши и уста, че за тях вече е навик. Толкова са свикнали, че не могат да ходят където си поискат, че не смеят да си помислят за промяна. При наличие на избор, те сами се лишават от него.

За щастие поколенията се сменят. Така че най-хубавите дни за българската демокрация предстоят.

*Тези думи принадлежат на Александър Йорданов от времето, когато беше народен представител от СДС.