Целта на това кратко
разсъждение е да подкрепи изводите и твърденията на светите отци кападокийци,
ползвайки не само логическото разсъждение и непоклащаемата библейска основа, но
и някои средства, възникнали от натрупването на знание у човека за света и
неговия Творец.
Естествено ще започнем с някои
изходни положения, без което нашето разсъждение не би имало здрава основа. Тези
изходни положения се основават както на изповядването на Единия Бог и
неотделимостта на мисълта от вярата, така и на чистата и здрава
последователност на разсъждението, на което човекът е способен. И така
изходните положения са следните:
1. Цялото ни разсъждение бива на
основата на Словото. Въобще за нас като вярващи и въцърковени християни няма
устойчиво и благоплодно разсъждение извън онова, което се върши по Божието
благоволение и чрез Неговата мъдрост.
2. Човешкото познание, включително и
богопознанието, е ограничено. Ограничено е от булото на тлението, което е
изтъкано от измеренията на времето, пространството и веществото. Ограничено е и
от греховната същност на човека, която го отделя от Твореца, защото грехът със
своето жило умъртвява човека и го прави да бъде противоприличен на своя Отец. В
своята духовна същност човекът е неограничен, до колкото бихме могли да си
представим какво трябва да означава това понятие, и все пак не безграничен
както е Бог. Възприятията, чувствата, волята (т.е. онова, което е до душата на
човека) прекрачват границите на осезаемия свят, но не може да стигне по-далеч
от пределите на духа, ако въобще ги достига. А що се отнася до плътта, то тя е
напълно ограничена и тленна, макар да носи благоволените от Бог свръхестествени
чудеса.
3. Името е категория философска,
граматическа, богословска, семантична, лексикална. Името като явление може да
се разглежда на няколко равнища като най-восоко следва да поставим името, което
е над всяко друго име – Исус Христос, Божият Син и тук трябва да разбираме не
последованието от звукове и знаци, а самият Бог. И е така, защото човек не знае
как да въобрази в мисъл, още по-малко да именува Бог освен с ограничените
средства на своите небезпределни възприятия и осезаем език. На по-долните
равнища ще поставим имената, които възникват от познанието и са въплътената
идея за нещата. След това са имената, които са само знаци за нещата без да
съдържат идеята. И накрая остават имената, които са само подобие на имена,
защото са само поредица от звукове и знаци за кодиране на предмети и явления.
4. Възприемаме изпитаното от времето
и здравото християнско учение отличение на еретическото учение чрез пресяването
му през Свещеното Писание, макар и самите еретически учения да дават вид, че
твърденията им са пресяти през същото това Свещено Писание.
Бихме могли да дадем още
изходни положения, но за целите на нашето разсъждение тези са достатъчни.
Нека сега да дадем построението
на нашето разсъждение. В първата част ще разсъдим що е то име и ще изведем
неговия произход. Ще разсъждаваме за това дали произходът е пряко от Бог,
вложен в човека, или е човешки чрез вложената от Бог в човека творчеста
способност. Ще приведем и някои откъси от Свещеното Писание в подкрепа на
разсъжданията си. Ще разсъждаваме и над връзката между мисъл, идея и тяхното
обличане в имена.
Ще направим и уговорката, че
краткостта на това разсъждение няма да позволи да осветлим достатъчно дълбоко
въпросите за богопознанието чрез имената, но поне ще можем да очертаем някои
основни твърдения в подкрепа на вече откритото и установено от светите отци
кападокийци.
Първо нека изясним що е име. Много
лесно можем сами себе си да ограничим като кажем, че името е мисъл, въплътена в
дума. Но то не е само това. Името е онова, което свързва човешката мисъл с
всичко, което го заобикаля. Нека отбележим, че макар човекът да е част от този
свят, той не е едносъщен с него, защото по Божия творчески замисъл, човекът е
дух нетленен и е по Божия образ и по Негово подобие, а всичкото останало
творение е тленно. Следователно името се явява онова, което премоства бездната
между човека, който има разум и безразумното творение, отразяващо Божия разум.
Името е и средство човек да общува с човека и с Бога. Името не е само в думата,
която е неговото тяло. Името е още в мисълта. Човек още в мислите си именува.
Какво обаче да кажем за това, че човекът в Китай и човекът в Гана виждат едно и
също нещо, в мисълта им то е едно и също, но му дават различно име? От това
съпоставяне можем само да изведем, че името е извън това, което се именува с
него. Ако името произхождаше от именуваното, то тогава не би имало никаква
разлика между китаеца и ганаеца, нямаше да има и различни езици. Значи имаме
вече едно доказателство, че името произхожда от човека. Ето и още едно неоспоримо
доказателство, че името произхожда от човека: Сам Бог привежда при човека
всички одушевени твари, за да им даде име (Битие 2:19). Не би ли могъл Бог да
положи този именник на одушевените твари в човека още при сътворяването?
Отговорът е да. Но къде ще остане тогава Божият образ и Неговото подобие? Щом
Бог създава човека по Своя образ и по Свое подобие, значи човекът е създаден
така, щото да може да твори. Нещо което липсва в което и да е друго вселенско
творение. Ако Бог би заложил именника наготово в човека, защо ще да Му е било
да залага у човека и творческа сила? И какъв ще да е бил този имненник, на
какъв език? Ние не знаем на какъв език се е произнесъл Бог в първия ден от
Сътворението (Битие 1:3). Дали е бил еврейски или латински, или език, който за
нас ще остане непознаваем? Всъщност възниква и въпросът дали на Бог са Му нужни
въобще имена, с които да облича Своята мисъл. Нека обърнем внимание, че делото
на Сътворението не започва с „И Бог каза“. Започва с „В начало Бог създаде...“
(Битие 1:1). Това веднага ни отпраща към „В начало бе Словото...“ (Йоан 1:1). И
ако приведем и изявлението на Бог пред Мойсей при горящата къпина (Изход 3:14),
можем да заключим, че преди още да има изказано слово, за което е нужно име,
Бог е сътворил само с движението на Своята воля. Преди още да има изказано
слово, то Словото Е. И Бог се разкрива на Мойсей с „Аз съм, Който Съм“ или „Аз
Съм Вечносъществуващият“. Това ни дава образа на битието, което е извън всяко
измерение. А по-рано казахме, че човешкото познание е ограничено от
измеренията, и че името ползва човека в границите на измеренията. Следователно
на Бог не са нужни имена, нито самият Той подлежи на именуване. Също така
името, макар и въплъщение на Словото, не е слово, така както и тялото, което е
въплъщение на човека, не е човек. Така че напълно са прави Василий Велики и
Григорий Нисийски в разсъжденията си, че „Божията мисъл няма нужда от думи“.
Като вземем предвид, че в еврейския текст в израза „И Бог каза“ е използвана
дума, която има твърде широко значение и не се отнася само до простото действие
на произвеждане на целенасочен звук, натоварен с разумна мисъл, можем да
твърдим, че „И Бог каза“ от страна на Бог може да значи движение на Божията
воля. Така че за Бог не са били нужни имена, за да сътвори и създаде. Поради
изказаните вече доводи можем да заключим, че имената не са изобретени от Бог.
Те са нужни на човека, следователно са изобретени от него. Към това следва да
добавим и факта, че ако имената съществуваха преди наличието на именуваните с
тях предмети и явления, то тогава имената щяха точно да отразяват същността на
именуваните. Това обаче не е така. Споменахме вече, че има имена, които са
просто последования от звукове и знаци за кодиране. Ако се придържаме към това
погрешно схващане, ще изведем, че дори името на самия Бог е било преди Него. А
какво е това име? Защо Бог не е разкрил на човека име, което да отразява
същността Му. „Аз Съм, Който Съм“ не е име. Това е извеждане на познанието на
човека за Бог извън измерението на времето. Дори останалите имена, с които Бог
е назован в Свещеното Писание, само отразяват отчасти неща, които са присъщи на
Бог, но не и самата Негова същност. В това кападокийските свети отци са напълно
прави, че човекът не може да познае същността на Бог, още по-малко чрез имена.
И ако Бог твори неща, които са цялостни и съвършени, то как да допуснем, че Бог
би изобретил име за Себе Си, което не би отразявало цялата Негова същност? Няма
да се спираме на факта, че има имена, които човекът, макар и с повредена
нравственост, възприема като непристойни и негодни и, „употребата на които не
прави чест дори на човека“. Изказаните по-горе мисли ни водят и до
разъсждението за това защо нищо не се споменава в Свещеното Писание за
именуването на всичко в сътворената Вселена, освен на живите твари. Би било
излишество, щом става видно още от самото начало, че не на Бог са нужни имена,
а на човека. Следователно това именуване (изобретяване на имена) може да се
открие в заповедта на Бог към човека „Плодете се и се размножавайте, напълнете
земята, обладайте я и владейте...“.
Нека сега разгледаме един откъс
от Свещеното Писание, чиято същност ще ни разкрие още за отношението на мисълта
към името и отношението между творец и творение. Става дума за откъса в Псалом
138:4 (139 в някои издания): „Още думата не е дошла на езика ми, Ти, Господи,
вече точно я знаеш“. От това изказване на псалмопевеца разбираме, че той ясно
съзнава Божието всепроникване в творението. Бог не просто разбира езика, на
който говорим. Той знае какво има в извора на този език още преди извиращото да
стигне до отверстието и да стане реч, поредица от имена. Той вижда мислите,
които произхождат от разума. Следователно за Бог не са нужни имена, за да ни
разбира.
От изложеното до тук кратко
разсъждение можем да направим следните изводи:
1. Имената не са дадени наготово на
човека, те са резултат от дадената на човека творческа способност.
2. Имената само означават, но не
отразяват същността.
3. Именуването ограничава мисълта.
4. Имената на Бог в Свещеното Писание
назовават отделни Негови присъщности, но не и Неговата същност.
5. Познаването на Божията същност, макар и отчасти
чрез имена е твърде ограничено.Без съмнение това разсъждение води до въпроси, свързани с това, че Бог преименува хора, места, също и насочва към Битие 1-ва глава, където се казва "и Бог нарече...". Но това са въпроси, над които ще изложим размишленията си по-нататък.
Няма коментари:
Публикуване на коментар