Денят, от който за мен нищо не зависи

Малко е пресилено заглавието, но е така. За мен денят 22 септември никога не е бил нещо повече от почивен ден. Зная, че на този ден князът провъзгласява независимостта на България. Историографията доста е написала за този ден. Но за мен това просто е почивен ден. И днес като бях на пощада в Айтос, за да бъда на честването, не усетих нищо повече от един почивен ден, от който за мен нищо не зависи. Беше вдигнато българското знаме, бяха казани няколко кратки исторически бележки между изпълненията на фолклорните състави в града и толкова. Дори нямаше приветствие от кмета - (оправданието сигурно е, че в момента тече) предизборна кампания. А площадът беше полупразен - повечето от хората бяха учители, пенсионери и родители на изявяващите се на сцената деца. Липсваха поколенията. И в разговора ми с Атанас Атанасов, историк и общественик, установихме причината за безстойностността на този ден за мнозинството хора. Години наред този ден е липсвал в учебниците по история. Може и да го е имало като дата, но само като дата. И така всички, които са учили история през времето от след 1944 година до към преди десетина години, нямат представа за този ден. Включително и аз. Помня часа, когато учителката ни по история предаде първите тридесет-четиридесет години от ХХ век в един час и само спомена датата 22 септември 1908 година. Само спомена. Нищо за значимостта на събитието, нищо за неговите начинатели и деятели. Нищо. Само една дата, за която се сетих едва през годината, когато за първи път почивах на този ден. И как да очаквам от себе си да ценя този ден, след като никой не ме е осветлил навремето, за да мога с годините да изградя у себе си ясна представа? Едно толкова важно събитие продължава да бъде захвърлено в тъмния ъгъл на посредствеността. Продължава да се учи историята папагалски без у хората да се отглежда умението за критично мислене, търсене на взаимовръзки между събития и хора. А споровете се пренасят на плоскостта защо не било писано чия полиция арестувала Апостола. То, че не полиция не е, но и набиването на конкретната дума в главите на децата не е подходът. Или продължава едно лъжовно родолюбие да ръси простотии и да отрича исторически факти точно по образеца на повлияната ни отвън историография през едни по-раншни години. Сигурно ще мине още едно поколение докато този ден изгрее в истинската си историческа светлина. Това обаче зависи не само от историците.